Модели за справяне със семейните кризи и конфликти на базата на емоционалната интелигентност

Модели за справяне със семейните кризи и конфликти на базата на емоционалната интелигентност

Даниел Голман предлага специфични съвети за мъжете и жените, но и някои общи препоръки за двата пола с оглед на евентуалните печални последици от различия­та в начина, по който мъжете и жените се справят с по­тискащите ги чувства във взаимоотношенията си. Какво би могла да направи двойката, за да защити любовта и привързаността, които партньорите изпитват един към друг – накратко: кое спасява брака? Въз основа на наблю­денията върху взаимоотношенията между двойките, чии­то бракове устояват с години , той дава следните съвети:

Мъжете и жените като цяло се нуждаят от различна емоционална настройка.

1.Съветът към мъжа е да не от­бягва конфликта, а да осъзнае, че когато показва обида или несъгласие, съпругата му навярно го прави от любов, ка­то опит да запази взаимоотношенията им здрави и да ги съхрани (макар че не е изключено враждебността й да е провокирана и от други мотиви). Натрупат ли се огорче­ния, те генерират напрежение, докато доведат до експло­зия. А напрежението се снема, като се намери отдушник или бъдат отработени. Но съпрузите трябва да осъзна­ят, че гневът или разочарованието не са синоними на лич­на критика – емоциите на техните съпруги са само акцен­ти, които подчертават силата на чувствата им по от­ношение на конкретен проблем.

2.Мъжете трябва да внимават да не прекъснат обсъж­дането като предложат практическо решение прибързано – обикновено за съпругата е по-важно усещането, че нейното недоволство е достигнало до съпруга й и че той е съпричастен с нея (макар и не непременно съгласен). За нея предложението му може да прозвучи пренебрежително по отношение на чувствата й, като неоснователна оценка. Съпрузи, които са в състояние да покажат съпричаст­ност към гнева на своята съпруга, вместо да пренебрег­нат оплакванията й като незначителни, помагат на пар­тньорките си да се почувстват чути и уважавани. Най- често съпругите търсят усещането, че техните чувства намират признание и са обосновани, дори и ако съпрузите им не са съгласни с тях. Добие ли съпругата чувството, че нейната позиция е намерила отклик, а чувствата й са забелязани, тя се успокоява.

Препоръката за жените е почти същата. След като за мъжете основният проблем е, че съпругите им са твърде настойчиви в словесния израз на своите оплаквания, нека съпругите положат целенасочени усилия и внимание да не атакуват съпрузите си – да възразяват на направеното от тях, но да избягват личните критики или проявите на открито пренебрежение. Възраженията не бива да са кри­тика към характера му , а по-скоро отчетлив израз, че конкрет­но негово действие е потискащо за нея. Гневната лична атака почти със сигурност ще накара съпруга да заеме отбрани­телна позиция или да издигне около себе си стена, което в крайна сметка ще се окаже още по-фрустриращо и само ще ескалира конфликта. От полза е също, ако оплаквания­та на съпругата са поднесени в по-широкия контекст на потвърждаването пред съпруга на любовта й към него.

Сблъсъците между брачните партньо­ри предла­гат един великолепен шанс да се внесе емоционална инте­лигентност в брака. Двойките в устойчивите бракове, например са склонни да обсъдят определен проблем и да дадат на партньора си възможност да изрази своята по­зиция. Но такива двойки правят още една важна стъп­ка: те си показват един на друг, че се изслушват. След ка­то съпричастността към чувствата често е точно то­ва, което оскърбеният съпруг търси, актът на емпатия великолепно снижава емоционалното напрежение.

При двойките, които в крайна сметка се развеждат, най-забележителна е липсата на опити от страна на ня­кой от партньорите да снижи напрежението по време на спор. Наличието или отсъствието на начини за заглажда­не на недоразуменията е съществената разлика в споро­вете при двойки със здрав брак и двойки, които впоследс­твие се разделят.

Механизмите за възстановяване, които възпират спо­ра да ескалира до разрушителна експлозия, са прости действия – например разговорът да бъде поддържан в опреде­лена насока, демонстрацията на емпатия и снижаването на напрежението. Тези основни жестове са като емоцио­нален термостат, който не позволява чувствата да бъ­дат нажежени до кипене и да попречат на способността на партньорите да се съсредоточат върху належащия проблем.

Цялостната стратегия, която е в състояние да запа­зи брака, не се свежда до концентрация върху конкретен проблем – възпитанието на децата, секса, парите, дома­кинската работа – заради който двойките спорят, а по- скоро върху култивирането на споделена емоционална ин­телигентност между партньорите, а с това и върху по­добряването на възможността недоразуменията помежду им да бъдат изгладени.

Важно значение за това има равнището на емоционалната компетентност у всеки от партньорите. За разлика от интелектуалната интелигентност тя може да се развие и култивира у всеки човек. Достатъчно е да бъдат създадени подходящи условия за това. Едно от най – важните условия е обикновеният човек да бъде насочван, дори тласкан от културата и нормативите на обществото не към егоистични, непродуктивни отношения с другите, а към отношения, създадени на базата на разбирането и управлението на собствените и чуждите емоции, емпатията, оптимизма и продуктивните отношения – все емоционални качества от арсенала на емоционалната интелигентност.

Сборът от емоционални способ­ности – най-вече умението да разбереш и да успокоиш партньора си, демонстрацията на емпатия и способ­ността да бъдеш добър слушател е в състояние да по­виши вероятността двойката да уреди успешно недоразу­менията помежду си. Това прави възможно разногласията да бъдат здравословни, споровете – „полезни“, бракът да процъфтява, а всеки негативизъм, който оставен да се развие би разрушил връзката – преодолян.

Разбира се, нито един от тези емоционални навици не може да бъде добит за една нощ. Ако не друго, то поне е нужна настоятелност и наблюдателност.

Двойките ще са в състояние да извършат решаващите промени в начините си на общуване в съот­ветствие с това, доколко са мотивирани да опитат да внесат емоционална интелигентност в брака си. Това може да бъде осъществено с определени стъпки (прийоми). В същността си предлаганите по – долу средства срещу брачната дезинтеграция са кратко лечебно обучение по емоционална ин­телигентност.

 

                           Стъпка първа: Умиротворението

Всяка силна емоция има в основата си импулс към дейст­вие. Контролът над този импулс е от основно значение за емоционалната интелигентност. Все пак той може да се окаже особено труден при интимните отношения, на които ние обикновено много залагаме. Отключените в тях реакции докосват някои от нашите най-изконни нуж­ди – нуждата от любов и усещането, че си ценен, стра­хът да не бъдеш изоставен или емоционално ограбен. За­това не е чудно, че в брачните спорове реагираме така, сякаш залогът е собственото ни оцеляване.

Ключово за всеки брак умение е способ­ността партньорите да се научат да уталожват собст­веното си чувство на безпокойство. Понеже по време на подобни емоционални сривове губим способността си да чуваме, мислим и да се изразяваме ясно, умението да се владеем е конструктив­на стъпка от изключително значение. Не го ли придоби­ем, разрешаването на който и да е проблем не би било възможно.

Амбициозните двойки могат да се научат да контро­лират пулса си на всеки пет минути по време на травмиращи спорове. Ако пулсът се учести, например, с повече от де­сет удара в минута над нормалния, това вече е сигнал за начало на потоп. Случи ли се подобно не­що, двойката се нуждае от двайсетминутна почивка, за да може всеки от партньорите да се успокои преди да продължи спора. Макар че петминутното прекъсване мо­же да се стори достатъчно, пълното физиологично въз­становяване изисква повече време. По-дългата почивка дава повече време на организма да се възстанови от вече възникналата възбуда.

За двойки, които по разбираеми причини намират за неуместно да контролират пулса си по време на спор, е по-просто да установят помежду си предварително спо­разумение, което ще позволи на единия или на другия да поиска прекъсване при първия сигнал за потоп в някой от двамата. По време на това прекъсване, за да се отърсят от късото съединение и за да се успокоят по-бързо, добре е да използват определена техника за релаксация или упраж­нения по аеробика.

 

                 Стъпка втора: Пречистващ разговор със себе си

Тъй като негативните мисли по адрес на партньора от­ключват потопа, би било полезно, разстроеният от по­добни остри преценки съпруг или съпруга да се заеме енер­гично с тях. Решения от рода на: „Няма да търпя това повече“ или „Не заслужавам подобно отношение“ са лозунги на невинната жертва или на справедливо възмутения. Както специалистът по когнитивна терапия Аарон Бек , професор по психиатрия от Пенсилванския Университет , съветва: „Уловете тези мисли и ги предизвикайте, не се ос­тавяйте просто да таите гняв или болка и навярно ще съумеете да се избавите от тях”. Това изисква да се следи за подобни мисли със съзнание­то, че не бива партньорите да им се поддават , и да положат усилия да си припом­нят други случаи или да погледнат на станалото в перспек­тива, която би поставила под въпрос настроението им. Една обзета от гняв съпруга например, която има чувст­вото, че „той изобщо не се интересува от мен и винаги е толкова себичен“, може да отправи предизвикателство към подобна мисъл като си припомни неща, които съпру­гът й е правил в миналото и които говорят за проява на загриженост. Това ще й позволи да постави мислите си в нова рамка: „Е, понякога той показва, че се безпокои за мен, макар че това, което току-що направи, беше себично и ме разстрои.“ Последната формулировка оставя откри­та възможността за промяна и позитивно решение, дока­то първата подклажда единствено гняв и болка.

 

 

 

       Стъпка трета: Да слушаме и да говорим, без да се отбраняваме

Умението да слушаме крепи връзката. Дори насред най-разгорещения спор, когато и двамата партньори са обсебени от пристъп на късо съединение, единият или дру­гият, а понякога и двамата могат да си наложат да слу­шат въпреки гнева, да чуят и да отвърнат на желанието на своя партньор да поправи нещата. Но изправената пред развод двойка е толкова погълната от гнева си и обсебена от належащия проблем, че никой от двамата пар­тньори не е в състояние да чуе, да не говорим пък да от­върне на предложението за примирие, което може би се прокрадва в онова, което съпругът казва. Отбранителна­та позиция приема у слушателя формата на незачитане или незабавно отрицание на оплакването на партньора, на остра реакция, сякаш става дума за атака, а не за опит за промяна в поведението. Разбира се, при спора онова, ко­ето някой от партньорите казва, често е под формата на нападка, или е изказано с толкова силен негативизъм, че е трудно да чуеш друго, освен обвинението.

Дори и в най-лошия случай за партньорите не е невъз­можно съзнателно да „редактират“ онова, което чуват, като игнорират враждебните и негативни реплики от ди­алога – заядливия тон, обидата, пренебрежителната кри­тика – и да чуят основното послание. За този подвиг би им помогнало напомнянето да погледнат на негативизма помежду си като на неизказано потвърждение за значи­мостта на проблема за всеки от тях – като на молба за повече внимание. Тогава, ако тя изкрещи: „Престани да ме прекъсваш, за Бога!“, може би за него ще е по-лесно да от­върне, без да реагира крайно на враждебността й: „Добре, давай, кажи какво има.“

Най-действената форма на способността да слушаш без да заемаш отбранителна позиция, разбира се, е емпатията: способността да различиш чувството зад онова, което се казва. За да съумее единият от партньорите в двойката да прояви емпатия към изискванията на другия, е нужно собствените му емо­ционални реакции да бъдат овладени в степен, в която той да е дотолкова открит към собствената си физиоло­гия, че да съумее да отрази чувствата на своя партньор. Без подобно физиологично хармонизиране усещането у пар­тньора за онова, което другият изпитва, вероятно е на­пълно невъзможно. От емпатията не остава и следа, ко­гато нечии чувства са така силни, че не позволяват физиологично хармонизиране, а просто подчиняват всичко ос­танало.

В брачната терапия често се прибягва до един метод на ефикасно емоционално слушане, наречен „мироринг“. Когато някой от партньорите се оплаче, в отговор дру­гият повтаря собствените му думи и се опитва да доло­ви не само мисълта, но и свързаното с нея чувство. От­говарящият с мироринг уточнява със своя партньор, за да е сигурен, че повторението е попаднало в целта, а ако не е, прави нов опит, докато успее – нещо, което на пръв пог­лед изглежда просто, но на практика се оказва изненадва­що сложно. Ефектът от възможността да видиш свое точно отражение е не само усещането, че си разбран, но и допълнителното чувство за емоционален синхрон. Това само по себе си може да обезоръжи приближаваща атака и наистина е в състояние да предотврати превръщането в скарване на разговора по повод на някакъв проблем.

Изкуството да говориш без да прибягваш до отбрани­телна позиция при двойките е насочено към усилието онова, което се казва, да се сведе до конкретно оплаква­не, но не и да ескалира до лична атака. Психологът д-р Хаим Гинът, предшественик на програмите за ефикасна кому­никация, препоръчва „XYZ“ като най-добра формула за из­разяване на едно оплакване: „Когато ти направи X, аз се почувствах Y, а бих предпочел да беше направил Z.“ Нап­ример: „Като не ми се обади да ме предупредиш, че ще за­къснееш за вечеря, аз се почувствах пренебрегнат и се ядосах. Бих предпочел да беше се обадила да кажеш, че ще закъснееш.“ Вместо: „Ти си безотговорна, себична кучка“, както всъщност често се формулират нещата в споро­вете между партньорите. Накратко, в откритото общу­ване няма грубост, заплахи или обиди. Нито пък се стига до която и да е от многобройните демонстрации на отбранителната позиция – извинения, бягство от отговор­ност, критични контранападения. Тук отново емпатията е мощно оръжие. И накрая , но не на последно място , уважението и любовта обезоръжават враж­дебността в брака, както и в живота изобщо. Сигурен начин спорът да бъде уталожен е да позволите на своя партньор да разбере, че можете да погледнете на неща­та в различна перспектива и че тя би могла да е валид­на, макар в себе си да не я приемате. Друг метод е да по­емете отговорността или дори да се извините, ако види­те че грешите. Най-малко, признанието дава поне знак, че слушате и че сте в състояние да осъзнаете изразени­те емоции, дори и ако не можете да продължите спора: „Виждам, че си разстроен“. А в моментите, когато не спорите, утвърждението приема формата на компли­мент, на одобрение на нещо, което особено цените, на изказана похвала. Разбира се, потвърждението е начин, който ще ви помогне да успокоите партньора си или да натрупате емоционален капитал под формата на пози­тивни чувства.

 

 

                                   Стъпка четвърта: Практика

Понеже съпрузите ще прибягват до тези средства в моменти, в които спорът помежду им е най-горещ и в които със си­гурност емоционалната възбуда ще е висока, за да бъдат достъпни , когато имат най-голяма нужда от тях, те трябва да бъдат отработени. Емоционалният мозък ан­гажира усвоените най-рано житейски пътища на реакция в повтарящите се моменти на гняв и болка, защото те са станали доминиращи.

Емоционалната специфика на па­метта и реакцията е причина в подобни моменти моде­лите, асоциирани с по-спокойни времена, да се запаметя­ват и отработват с повече лекота. Ако по-съзидателна­та емоционална реакция е непозната или слабо отработе­на, ще бъде изключително трудно да я изпробват, когато са разстроени. Но ако определена реакция се упраж­нява, за да стане автоматична, ще имат повече шанс да я изразят по време на емоционална криза. Това е причи­ната, поради която изброените по-горе прийоми трябва да се изпробват и упражняват от съпрузите при несвързани със стрес контакти или по време на терапия, както и при разгорещени спорове, за да могат те да се превърнат в усвоен първи отклик (или поне не дотам закъснял отклик) от емоционалния репертоар.

Психология
About Веселин Арсов