Правила за семейно общуване на базата на емоционалната интелигентност

Правила за семейно общуване на базата на емоционалната интелигентност

Известният психолог от Харвард Даниел Голман предлага свои правила за семейно общуване и за справяне със семейните конфликти на базата на емоционалната интелигентност.

Връзката между съпруг и съпруга и емоционалните грешки в линията на поведение, които могат да ги разе­динят, са изследвани през последните години с непозната допреди прецизност. Навярно най-големият пробив в раз­бирането на онова, което поддържа или разтрогва един брак, идва от приложението на сложни физиологични кри­терии, които позволяват проследяването на емоционални­те нюанси във връзката на двойката във всеки отделен момент. Днес учените са в състояние да доловят иначе невидимите промени в адреналина и скоковете в кръвно­то налягане при съпруга и да наблюдават колебливите, но красноречиви микроемоции, които пробягват по лицето на съпругата. Тези физиологични критерии разкриват скри­тия биологичен контекст на трудностите пред двойката и критичното равнище на емоционалната реалност, обичайно недоловимо или пренебрегвано дори от самите брач­ни партньори. Подобни критерии разкриват емоционални­те сили, които поддържат или рушат връзката. Погреш­ната линия на поведение се корени в различието в емоци­оналния свят на момичетата и момчетата.

Най-често срещания модел при двойки в криза: тя изисква ангажираност, той се дистанцира. Специалистите по брачните проблеми от­давна са установили универсалността на този модел ангажираност-дистанциране до момента, в който двойката потърси помощта на терапевт. Традиционни са оплакванията на съпруга за­ради нейните „неоправдани“ изисквания и гневни изблици и нейния хленч заради неговото безразличие към онова, кое­то тя казва.

Това отразява съществуването на две емоционални реал­ности в двойката – неговата и нейната. Корените на по­добни емоционални различия, макар че вероятно отчасти са и биологични, могат да бъдат проследени до детство­то и до различните емоционални светове, обитавани от момчетата и момичетата в годините на тяхното разви­тие. Многобройни са изследванията върху тези отделни светове.

Онова, което Каръл Гилигън от Харвард посоч­ва като ключово различие между половете: момчетата се гордеят с независимостта, уединението и самостоятел­ността си, докато момичетата гледат на себе си като на част от мрежа от връзки. Затова момчетата чувст­ват като заплаха всичко, което би могло да застраши тяхната независимост, докато момичетата приемат ка­то по-застрашителен всеки разрив във взаимоотношени­ята. И както Дебора Танен посочва в книгата си „Вие просто не разбирате“, тези разлики в позицията означа­ват, че исканията и очакванията на мъжете и жените от един разговор са съвсем различни. Мъжете са доволни да говорят за „нещата“, докато жените търсят емоционал­на близост.   Накратко, контрастите във възпитанието на емоци­ите формират съвсем различни умения. Момичетата ста­ват „вещи в разчитането и на вербалните и на невербалните емоционални сигнали, в изразяването и в предаване­то на чувствата си“, а момчетата овладяват способ­ността да „свеждат до минимум емоциите, свързани с уязвимостта, вината, страха и болката“. (Цит.по Д.Голман)

В научната ли­тература се срещат категорични доказателства за тази толкова различна позиция. Стотици са изследванията, ко­ито говорят, че като цяло жените са по-склонни към емпатия от мъжете, поне ако използваме като критерий способността им да разчитат нечии неизказани чувства по израза на лицето, интонацията на гласа и други невербални знаци. Също така, принципно е по-лесно да бъдат разчетени чувствата по женското, отколкото по мъжко­то лице. Докато при малките момчета и момичета лип­сва разлика в изразителността на лицевата мимика, то в началното училище експресивността при момчетата не е така изявена, както при момичетата. Не е изключено от­части това да изразява друго ключово различие: жените изживяват цялата гама емоции с по-голям интензитет и повече динамика от мъжете – в този смисъл жените са „по-емоционални“ от мъжете.

Всичко това означава, че жените встъпват в брак , подготвени за ролята на емоционален мениджър, докато мъжете в далеч по-малка степен оценяват значението на тази задача за съхраняването на взаимоотношенията. Наистина най-важно за жените – но не и за мъжете – що се отнася до удовлетвореността от връзката според ед­но проучване върху 264 двойки, е усещането, че „общува­нето в двойката е пълноценно“.

Тед Хюстън, психолог в Тексаския университет, изследвал задълбочено брачни двойки, отбелязва: „За съпругите интимността означава обсъждане на нещата и по-специално разговор за отноше­нията като такива. Мъжете до голяма степен не разби­рат какво искат от тях съпругите им. Те казват: „Аз ис­кам да вършим заедно различни неща, а единственото, ко­ето я интересува нея, е да говорим.“ (Цит.по Д.Голман)

По време на ухаж­ването, установява Хюстън, мъжете в много по-голяма степен са склонни да прекарват времето в разговори, съответстващи на желанието за интимност на техните бъдещи съпруги. Но веднъж сключили брак и с течение на времето мъжете – особено в по-традиционните двойки – отделят все по-малко и по-малко време за подобни разго­вори със съпругите си и виждат смисъла на близостта единствено в съвместното вършене на различни неща – градинарство, например, а не в обсъждането на определе­ни проблеми. Едно изследване върху брако­вете показва, че възгледите на мъжете са по-розови от те­зи на техните съпруги почти за всяка страна от взаимо­отношенията помежду им – секс, финанси, роднински връз­ки, относно това, доколко добре се изслушват помежду си, относно значението на недостатъците им и т.н. Като цяло съпругите са по-склонни да дават вербален израз на оплак­ванията си от своите съпрузи и това е особено подчерта­но при нещастните двойки. Розовите възгледи на мъжете относно брака, съчетани с непоносимостта им към емоци­оналните конфликти, обясняват причината, поради която съпругите толкова често се оплакват, че съпрузите им от­бягват травмиращите отношенията им проблеми. (Разби­ра се, това различие между половете се проявява обобще­но и не е валидно за всеки отделен случай.)   Неохотата, с която мъжете подхождат към пробле­мите във взаимоотношенията, несъмнено се дължи на от­носителната липса на умение от тяхна страна да разчи­тат лицевата изява на емоциите. Жените, например, са по-чувствителни към тъгата, изписана върху лицето на мъжа. За мъжа е трудно да долови тъгата в израза на съп­ругата си. Това е причината, поради която жената трябва наистина да е много разстроена, за да забележи мъжът й нейните чувства, да не говорим за усилието, ко­ето му коства въпросът какво я е натъжило толкова.

Преценете последиците от емоционалното несъот­ветствие между половете за начина, по който двойките се справят с проблемите и недоразуменията, присъщи за всяка интимна връзка.

Всъщност специфични проблеми като честотата на сексуалните контакти, възпитание­то на децата или размера на дълговете и спестявания­та, които създават усещане за сигурност у двойката, не са онова, което крепи или руши брака.   Става дума по- скоро за начина , по който двойката дискутира подобни важни и решаващи съдбата на брака им проблеми. Дали е установено споразумение за начина на изразяване на не­съгласие е от ключово значение за оцеляването на връз­ката. Мъжете и жените трябва да преодолеят присъщи­те за половете различия в подхода към нестабилните емоции. Провалят ли се в това отношение, двойките стават уязвими от емоционалните рифове, които в крайна сметка могат да разрушат взаимоотношенията им. Много по-голяма е вероятността тези рифове да изникнат, ако при единия или и при два­мата партньори съществува определен недостиг на емо­ционална интелигентност , който се изразява по следните начини:

 

 

 

Продуктивна линия на поведение в брака

 

Ранен предупредителен сигнал, че бракът е в опасност, установява Джон Готман, психолог от университета във Вашингтон, е острата критика. В здравия, продуктивен брак съпрузите свободно изразяват недоволството си. Но твърде често, подведени от гнева, репликите стават раз­рушителни и се превръщат в лични нападки. Отвреме навреме повечето двойки имат моменти, когато недоволството заради нещо, извършено от партньора, се превръща в нападка срещу неговата лич­ност, а не срещу постъпката му. Но тази остра лична критика е с далеч по-подкопаващо емоционално въздейст­вие от обоснованите оплаквания. И подобни атаки, навяр­но напълно разбираемо, твърде често оставят в съпрузите усещането, че недоволството им остава нечуто или пренебрегнато.

Разликата между недоволството и личната критика е проста. Когато е недоволна, съпругата просто споделя какво я е разстроило, критикува постъпката на съпруга си и не крие начина, по който се е почувствала заради нея. Но при личната критика всеки използ­ва конкретен повод за недоволство, за да бъдат отправе­ни общи нападки срещу съпруга: „Винаги си толкова себи­чен и безотговорен. Ето още едно доказателство, че не мога да разчитам да се справиш с каквото и да е като хо­рата.“ Подобна критика кара онзи, към когото е насоче­на, да се чувства засрамен, нехаресван, осъден и лош, а всичко това по-вероятно ще доведе до защитна реакция, отколкото до стъпка към поправяне на нещата.

Да не говорим за случаите, когато критиката натежа­ва от презрение – една особено разрушителна емоция. Презрението често съпътства гнева и обикновено нами­ра изява не само в думите, но и в интонацията на гласа и в гневния израз. При най-крайната му форма се стига до присмех или оскърбления от рода на „мухльо“, „кучка“, „курва“. Но точно толкова травмиращ е и езикът на тялото, който подсказва презрение – насмешката или повдигната горна устна – универсалните гримаси на отвращение, или пък из­витите нагоре вежди, които сякаш казват: „0, боже!“

Изразът на презрение се постига при контракция на мимическия мускул, който повдига ъглите на устата встрани (обикновено вляво), докато очите се извиват нагоре. Когато единият от партньорите демонстрира този израз пред другия, като безмълвна емоционална реак­ция се наблюдава ускоряване на сърдечния ритъм. Този скрит разговор си има своята цена. Ако съпругът редовно демонстрира презрение, установява Голман, у съпру­гата му се наблюдава подчертана склонност към различ­ни здравословни проблеми – от чести настинки и позиви за уриниране, до инфекции и стомашно-чревни проблеми. А когато върху лицето на съпругата се изписва отвра­щение – първи братовчед на презрението – четири или повече пъти в рамките на петнайсетминутен разговор, това вече е безмълвен знак, че до четири години двойка­та вероятно ще се разпадне.

Разбира се, случайната демонстрация на презрение или отвращение не е в състояние да разстрои един брак, но колкото по-интензивни и продължителни са, толкова по-голяма е опасността. По пътя към развода всеки от тези фактори влече след себе си следващия в ескалираща крива на нещастие. При­вичната склонност към критика и презрение или отвра­щение са опасни признаци, понеже говорят, че единият от съпрузите безмълвно преценява партньора си в нега­тивна светлина. В неговите мисли партньорът е обект на непрестанни упреци. Подобно негативно и неприязне­но мислене естествено води до критика, която кара пар­тньора да приеме защитна позиция или да контраатаку­ва в отговор.

Двете разновидности на реакцията от типа борба – бягство са възможните пътища за отговор на брачния партньор на критиката. Най-честата реакция е гневното избухване, желанието да се отвърне на удара с удар. Този вариант обичайно завършва с безплоден двубой и размяна на крясъци. Но алтернативната реакция – бягството, мо­же да е по-опасна, особено когато „бягството“ е оттег­ляне в ледено мълчание.

„Каменната стена“ е крайна реакция на защита. Он­зи, който я издига, заема позиция на решително отрица­ние и се отдръпва от разговора с ледено изражение и в пълно мълчание. Неговото послание е мощно и обезкура­жаващо – своеобразно съчетание на хладна дистанцираност, превъзходство и отвращение. Подобна реакция се проявява най-вече в бракове, в които проблемите назряват. В 85 процента от случаите съпругът издига „камен­на стена“ в отговор на съпругата си, нахвърлила се вър­ху му с критика и отрицание. Превърнато в привична реакция, подобно поведение е с разрушителен ефект вър­ху връзката: то елиминира всеки шанс за обсъждане на недоразумението.

 

 

 

 

 

 

Недопускане на токсични мисли

 

Мисълта, че са невинна жертва или усещането на справедливо негодувание са присъщи за партньорите в проблемни бракове и непрестанно подклаждат гнева и болката у тях. Стане ли веднъж травмиращата мисъл на справедливо негодувание автоматична, тя е и самопотвърждаваща се: партньорът, който живее с усещането, че е жертва, непрестанно анализира всичко направе­но от съпруга си и търси доказателства в полза на убеж­дението, че е превърнат в жертва, като игнорира или пренебрегва всеки мил жест от страна на своя парт­ньор, който би поставил под въпрос или опровергал подо­бен възглед.

Това са въздействащи мисли. Те обсебват невралната алармена система. Веднъж отключеното от мисълта, че е жертва, късо съединение за известно време ще помага на съпруга да си припомня и отново да изживява многоб­ройните случаи, в които е бил манипулиран. Той едва ли ще се сети за нещо, направено от нея през цялата им връзка, което да опровергае факта, че е превърнат в не­винна жертва. Подобно отношение не поставя партньор­ката му в печеливша позиция: дори нещата, които тя пра­ви да са преднамерено доброжелателни, ако са погледнати през подобни негативни лещи, лесно могат да бъдат ин­терпретирани превратно, а всеки немощен опит да бъде оспорена нейната „деспотичност“ – отхвърлен с лекота.

Партньорите, освободени от отключващи негативиз­ма възгледи, са в състояние да приемат по-доброжелателна интерпретация на случващото се в определени ситуа­ции и затова е по-малко вероятно да станат жертва на такова късо съединение, или пък ако подобно нещо им се случи, ще са способни да се възстановят по-лесно.

Уни­версалният мисловен шаблон, който поддържа или облек­чава усещането за потиснатост следва модела, посочен от Мартин Селигман относно по­зицията на песимиста и оптимиста. Според песимистич­ния възглед недостатъците на партньора са вродени и не могат да бъдат променени, а това вече със сигурност влече след себе си беда: „Той е себичен и погълнат от се­бе си. Така е възпитан и такъв ще си остане. Очаква от мен да се съобразявам с всяка негова прищявка и изобщо не се интересува как се чувствам аз.“ Противоположни­ят оптимистичен възглед би изглеждал горе-долу така: „Сега е придирчив, но преди е бил и грижлив. Може би е в лошо настроение. Дали нещо в работата му не го безпо­кои?“ Подобно отношение не отписва съпруга (или брака) като безнадеждно съсипан или безперспективен. Вместо това, на лошите моменти се гледа като на обстоятелс­тва, които могат да бъдат променени. Първият тип от­ношение е повод за непрестанни разочарования, вторият носи утеха.

Индивидите, склонни към песимистична позиция, са в крайна степен предразположени към емоционално късо съ­единение. Те лесно се сърдят, травмират и разстройват от онова, което партньорите им вършат, и след всеки епизод остават объркани. Вътрешното усещане за нещас­тие у тях и песимистичната им настройка, разбира се, в много по-голяма степен ги настройват към критичност и недоволство, към склонност да противоречат на парт­ньора си, което от своя страна повишава вероятността да заемат отбранителна позиция и да издигнат каменна стена около себе си.

Навярно най-зловредните и токсични мисли се срещат у съпрузите, които упражняват физическо насилие над своите съпруги. Едно изследване на психолозите от уни­верситета в Индиана върху склонните към насилие съпру­зи установява, че тези мъже виждат враждебни намерения дори и в неутралните постъпки на своите съпруги и из­ползват погрешното си тълкуване, за да оправдаят себе си и собственото си насилие. (Склонните към сексуално насилие спрямо партньорките си мъже вършат нещо по­добно. Те гледат на жените с недоверие и затова пренеб­регват възраженията им.) Подобни мъже възприемат особено болезнено пренебреже­нието, отрицанието или злепоставянето на публично мяс­то, причинено им от техните съпруги.

 

 

Противодействие на предразположението към емоционален стрес при семейните кризи

 

Понеже подобни потискащи взаимоотношения твърде често отключват късото съединение и затрудняват въз­становяването от гнева и болката, които то причиня­ва, в крайна сметка резултатът от тях е една непрес­танна криза. Голман използва уместния термин потоп за да обозначи тази предразположеност към чест емоци­онален стрес. Съпрузите и съпругите, превърнати в не­гова жертва, са дотолкова обсебени от негативизма на своя партньор и от собствените си реакции спрямо не­го, че наистина затъват в тресавище от ужасяващи, неовладени чувства. Подобни удавници изкривяват всичко, което чуят, не съумяват и да реагират трезво. За тях е трудно да организират мисленето си и често са склон­ни да прибягват до примитивен отпор. Понякога искат да спрат нещата, понякога да ги тласнат напред и просто да отвърнат на удара. Потопът е самоподхранващо се късо съединение.

Има хора, изградили около себе си високи диги срещу потопа. Те с лекота понасят гнева и недоволството, а при други този процес може да бъде отключен в момен­та, в който партньорът им отправи и най-леката крити­ка към тях. Физиологически състоянието на удавника се характеризира с покачване на сърдечния ритъм до по-ви­соко равнище. В покой пулсът при жените е около 82 уда­ра в минута, а при мъжете – около 72 (конкретната чес­тота на пулса варира най-вече в съответствие с размера на човешкото тяло). Присъщо за състоянието е повише­ната честота на сърдечния ритъм с около 10 удара над специфичната за конкретния човек честота в покой. Ако пулсът достигне 100 удара в минута (което често се случ­ва в моменти на гняв или плач) организмът е залят от адреналин и други хормони, които за известно време под­държат нивото на стреса високо. Моментът на емоцио­нално късо съединение се открива чрез пулса: той може да се повиши с 10, 20 или дори 30 удара в минута. Мускулите се напрягат. Дишането става затруднено. Затъвате в блато от токсични чувства – неприятен пристъп на страх и гняв, който изглежда неочакван и субективно пог­леднато, ви е нужно „безкрайно“ много време, за да се отърсите от него. В този момент на явно късо съедине­ние емоциите на личността са толкова интензивни, пер­спективата пред нея така се стеснява и мислите й са та­ка объркани, че тя не разполага с никакъв шанс да поглед­не на нещата от друга гледна точка или да въведе малко рационалност около себе си.

Разбира се, подобни моменти на напрежение възник­ват отвреме навреме при всички брачни двойки, когато между партньорите избухне спор. Това е съвсем естест­вено. Проблем е ако единият от двамата партньори се чувства почти неизменно в ролята на удавник, ако изпит­ва усещането, че е непрестанно обсебен и винаги нащрек заради опасността от емоционално оскърбление или нес­праведливост, ако е свръхпредпазлив за всеки знак за приб­лижаваща атака, обида или огорчение и със сигурност ре­агира крайно и при най-безобидния повод. Ако съпругът е в подобно състояние, а съпругата му каже: „Скъпи, тряб­ва да поговорим“, думите й могат да провокират защит­на реакция: „Пак ще вдигне скандал“, а това вече е ключ към потопа. Възстановяването от подобни състояния на физиологична възбуда става все по-трудно и трудно, кое­то прави по-лесно на невинните реплики да бъде поглед­нато злонамерено, което пък от своя страна отключва нов потоп.

Навярно това е най-опасната повратна точка за бра­ка, своеобразен катастрофален обрат във взаимоотноше­нията. Партньорът-удавник вече непрестанно мисли най- лошото за своя съпруг или съпруга и вижда всичко, което той прави, в негативна светлина. Дребните проблеми се превръщат в повод за кървави битки, а чувствата са неп­рестанно накърнени. С времето партньорът-удавник за­почва да гледа на брачните проблеми като на невъзмож­на да се поправи трагедия, понеже потопът сам по себе си саботира всеки опит за тяхното разрешаване. Задъл­бочи ли се подобно състояние, вече изглежда безполезно да се разговаря за нещата и всеки от съпрузите се опитва сам да намери утеха за наранените си чувства. Партньо­рите водят паралелен живот, в изолация един от друг и се чувстват самотни в брака си. И прекалено често, ус­тановява Голман, следващата стъпка е разводът.

В тази траектория към развода трагичните последс­твия от дефицита на емоционална компетентност изг­леждат очевидни. Когато една двойка се окаже в капана на затворения цикъл от критика и недоволство, отбрани­телни реакции и високи каменни стени, разстройващи мисли и емоционално тресавище, сам по себе си този цикъл отразява разпадането на емоционалното самосъзна­ние и самоконтрол, на емпатията и способността за вза­имна утеха и успокоение.

Нека да се върнем отново към различията в емоционалния жи­вот между половете, които се оказаха подводен риф и най-честа причина за пробивите в брачния кораб. Преце­нете следния факт: дори след трийсет и пет или повече годишен брак, между брачните партньори се наблюдава ед­но основно разграничение в подхода им към емоционални­те конфликти. Като цяло жените са по-склонни от мъже­те да изпият горчивата чаша на семейните скандали. То­зи извод е направен при едно изследване от Робърт Ливинсън от Бъркли, Калифорнийски университет и е основан на наблюдения върху 151 двойки с продължителни бракове. Ливинсън установява, че съпрузите неизменно намират за неприятно, дори отблъскващо да си развалят настроени­ето заради семейни недоразумения, докато съпругите им не отдават такова значение на това.

Съпрузите реагират отрицателно при по-малка сила на отхвърляне от своите съпруги. Мъжете по-често реаги­рат крайно на критиката на своя партньор. Веднъж изгу­били почва под краката си, в кръвообращението на мъже­те се отделя повече адреналин, а секрецията на адреналин при тях се отключва при по-ниски нива на отрицание, от­колкото при техните съпруги. За съпрузите е нужно пове­че време, за да се възстановят след стресова ситуация.

Мъжете са склонни до такава степен да издигат ка­менни стени около себе си, предполага Голман, защото търсят защита от потопа. Неговото изследване показва, че веднъж започнали да издигат стена, пулсът им спада с около десет удара в минута, а това носи субективно усе­щане за облекчение. Но и тук е парадоксът – започнат ли мъжете да издигат стени, съпругите са тези, чийто пулс се ускорява до нива, белег на силен стрес. Подобно лимбично танго, при което всеки от половете търси за­щита в противоположни маневри, води до много различна позиция спрямо емоционалните конфликти: мъжете се стремят да ги отбягват също толкова отчаяно, колкото съпругите им изпитват подтик да ги провокират.

Както за мъжете е присъщо в по-голяма степен да из­дигат каменни стени, така и жените са по-склонни да критикуват своите съпрузи. Подобна асиметрия възник­ва като резултат от стремежа на съпругата да не изне­вери на ролята си на емоционален мениджър. Щом съпругата почувства, че съпру­гът се дистанцира от даден ангажимент, тя повишава си­лата и интензитета на оплакванията си и започва да го критикува. Ако в отговор той заеме защитна позиция или започне да издига каменна стена около себе си, тя изпит­ва фрустрация и гняв, а с това допринася за пренебреже­нието, с което той гледа на нейната фрустрация. Кога­то съпругът открие, че е обект на критиката и неодоб­рението на своята съпруга, той е склонен да се поддаде на мисли от типа „невинна жертва“ или „основателно възмущение“, които с много по-голяма лекота отключват потопа. За да се защити от удавяне, съпругът заема край­на защитна позиция или напълно се скрива зад каменна стена. Но не забравяйте, че скрият ли се съпрузите зад подобни защитни укрепления, те отключват потопа в своите съпруги, които се чувстват напълно отблъснати. И затвореният кръг на брачните спорове, който ескалира с такава лекота, лесно се изплъзва от контрол.

 

Психология
About Веселин Арсов