Недирективната психотерапия на Карл Роджърс е „Терапия чрез отношение“.

Недирективната психотерапия на Карл Роджърс е „Терапия чрез отношение“.

Като алтернатива на експертното поведение на психотерапевта, притежаващ специални знания, техники и уме­ния , Роджърс предлага „психотерапия чрез помагащо човеш­ко отношение“. Какво представлява тази алтернатива и може ли тя да бъде равностойна на стария, „патерналистичен“ терапевтитичен модел?

Двете стартови позиции на подхода на Роджърс могат да се приемат като хуманистична основа на цялата психотерапия. Те са следните:

Всеки човек има ценност и достойнство и трябва да бъде зачитан като такъв.

Всеки човек е способен и има право да се самоопреде­ля, да избира своите ценности и цели, да взима своите собствени решения.

Под тези на пръв поглед много ясни и демократични пос­лания биха се подписали и застанали повечето психотерапевти от всички психотерапевтични школи и направления. На практика обаче именно тяхното следване поставя подхода на Карл Роджърс в отделна графа сред останалите школи. От тях логично произтича стилът на недирективно и неекспертно терапевтично поведение в системата на Карл Роджърс , който се оказва най-труден за приемане и разбиране от всички останали направления.

Преходът от декларативност и дори убеденост в хуманистичните принципи към тяхното реално приложение в психотерапевтичната практика се осъществява най-убедително, последователно и фактически единствено в терапевтичната система на Карл Роджърс.

Ето как Роджърс сам определя кое отличава неговия подход в психотерапията в сравнение с другите школи и направления в нея:

  1. Хипотезата, че определени нагласи у психотерапевта са необходимо и достатъчно условие за терапевтична ефективност.

2.Базирането върху модела за развитие в психотерапи­ята и отхвърлянето на медицинския модел при трети­рането на психичните проблеми.

3.Концепцията за функционирането на терапевта като автентично личностно присъствие и пълното прие­мане на клиента при всички негови прояви в терапев­тичните взаимоотношения.

  1. Интензивният и постоянен фокус върху феноменологичния свят на клиента (което отразява смисъла на термина „клиентоцентриран“).

5.Теорията за терапевтичния процес като промяна в на­чин на преживяване от клиента на неговия непосред­ствен опит и задълбочаване на способността му за по-пълноценно екзистенциално функциониране.

6.Подчертаването на тенденцията към себеактуализация в човешкия организъм като главен мотивационен двигател в психотерапията.

7.Ориентацията към процеса (подчертано от К. Роджърс) на личностна промяна в терапията, а не към личностните структури.

8.Подчертаване на необходимостта от научни изследва­ния за постоянния напредък в развитието на психоте­рапията.

9.Хипотезата, че принципите на психотерапията са при­ложими за всички хора, независимо от определянето им като „психотици“, „невротици“ или „нормални“.

10.Разбирането на психотерапията като специфичен пример за конструктивни междуличностни отноше­ния, приложим във всички области, които могат да бъдат обогатени от знанията в психотерапията.

11.Настояването за извличане на теорията от емпирич­ния опит, а не обратно – нагаждане на опита за опра­вдаване на предварително създадени теоретични кон­струкции.

12.Разглеждане на философските основания и изводи, свързани с психотерапевтичната практика (Rogers С., Sandford R., 1984, с. 1374).

В отворено писмо до психолозите в края на живота си Роджърс формулира 15 важни „въпроса, които все още чакат своето решение“ (Rogers С., 1981). Първият се отнася до това, че психологията все още няма единно мнение и неоспорими доказателства по въпроса за „тъмната и светлата страна на човека“. Психоанализата и личностно центрираната терапия заемат две коренно противоположни позиции по въпроса.

В хуманистичната психология и в концепцията на Карл Роджърс проблемът се решава с хипотетичното допускане за наличието у човека на неограничен позитивен потенциал и вроден стремеж към актуализацията му. Роджърс приема, че промяната и личностното израстване в психотерапията се дължат на същите сили и закони, които движат развитието на всичко живо в природата и осигуряват хармония в нея и в цялата Вселена. Това той и хуманистичната психология определят с понятието „актуализираща тенденция“.

„Актуализиращата тенденция“ е базисна аксиома в психотерапията на Карл Роджърс. Актуализиращата тенденция е възлово понятие, без което е невъзможно да бъде правилно разбрана нито цялостната логика, нито което и да е конкретно действие в работата на личностно центрирания психотерапевт. С това понятие се описват вътрешната сила и интенция , чрез които всички живи организми се развиват, разкри­ти уникалната си природа и достигат своята зрелост. Това е стремежът за по-пълно реализиране на всички потенциални възможности, които организмът притежава, за да оцелява и да става по-могъщ, като последното се отнася и до силата на А-за.

Феноменологичната същност на личностно центрираната терапия се съдържа в постановката , че властта и авторитетът са в ръцете на клиента. На базата на своето общо, философско, хипотетично допускане за позитивната същност на човешката природа и тенденцията и към актуализиране Карл Роджърс издига централната хипотеза на клиентоцентрираната психотерапия и личностно центрирания подход. Кратко тя звучи така:

Всеки индивид има вътрешни неограничени възможности \л разбира себе си, да променя своята Аз-концепция и нагласи, да определя своето поведение. Тези ресурси могат да бъдат разкрити при създаване на подходящ, подпомагащ това       психологичен климат (Rogers С., 1961, с. 33).

Първото изречение на тази хипотеза съдържа идеята .и актуализиращата тенденция. Второто се отнася до условията, в които тя може да се прояви. Тези условия Роджърс oпределя като „необходими и достатъчни условия за личностни развитие и терапевтична промяна“. Заслужава да се отбележи, че Роджърс представя своите основни идеи като хипотези, тъй като този факт често се пропуска.

„Към фактите трябва да се отнасяме като към арбитри. Фактите винаги са доброжелателни.” (Rogers С., 1961, с. 259).

Три главни блока изграждат терапевтичната система на Карл Роджърс.

Първият е базовата хипотеза за наличието на неограничен вътрешен потенциал у всеки човек за личностно развитие и промяна, т.е. неговата актуализираща тенденция.

Вторият, се надгражда над тази хипотеза и е свързан с произ­тичащата от нея ориентация към недирективно, ненасочващо и неекспертно терапевтично поведение.

Третият съществен блок в клиентоцентрираната терапия на Карл Роджърс и цялостния му личностно центриран подход се описва с емблематичните за него „необходими и достатъчни условия за терапевтична и личностна промяна (Rogers С., 1957).

„Преди си задавах въпроса: „Как мога да излекувам или да променя този човек?“ Сега бих го поставил по следния начин: „Как мога да създам отношения, които този човек да може да използва за своето собствено личностно развитие”” (Rogers С., 1961, с. 32).

Поставен по този нов начин, въпросът за ролята на               психотерапевта в системата на Роджърс се решава в полза на клиента, с акцент или центриране към неговата природна способност за справяне и позитивна промяна. Задачата на психотерапевта се състои в това да създаде оптимални условия за реализирането на тази тенденция. При това става дума не за оптимизация на физическата среда, а за атмосферата на междуличностните отношения. Защото актуализиращата тенденция при хората като социални индивиди се нуждае преди всичко от подходяща човешка среда. И така, изходната хипотеза на Карл Роджърс е следната:

„Ако аз мога да създам определен тип отношения, то другият човек ще открие в себе си способност да ги използва за своето израстване, личностна промяна и развитие.”(Rogers С., 1961, с. 33).

През 1957г. той формулира конкретните параметри на тези отношения , наричайки ги „Необходими и достатъчни условия за терапевтична личностна промяна“. Така е формулирана хипотезата:

За да възникнат конструктивни изменения в човека е необ­ходимо за определен период от време да са налице следните условия:

1.Двама души да са в контакт.

2.Първият, когото ще наричаме клиент, да е в състояние на инконгруентност, уязвимост или тревожност.

3.Вторият, когото наричаме терапевт, да е конгруентен (ин­тегриран, искрен и автентичен) във взаимодействието.

4.Терапевтът да изпитва безусловно позитивно отноше­ние към клиента.

  1. Терапевтът да изпитва емпатийно разбиране на въ­трешната оценъчна система на клиента и да се старае да му предаде своето разбиране.
  2. Клиентът да възприема в някаква, поне минимална сте­пен безусловното отношение и емпатичното разбиране на терапевта (курсивът е на К.Р.) (Rogers С., 2005, 221).

Заслужава особено внимание следното пояснение на Роджърс:

„ Никакви други условия не са необходими. Ако тези шест условия присъстват и продължават известно време, това е достатъчно. Процес на конструктивна личностна промяна ще започне”.(Rogers С., 2005, с. 221).

Тези констатации са много катего­рични, всяка дума в тях е премерена и явно добре обмислена. На друго място Роджърс потвърждава това:

„…когато аз проявявам този тип отношение, а другият човек може по някакъв начин да го почувства, вярвам, че неизбеж­но (курсив на К. R) ще настъпи промяна и човекът ще се раз­вива конструктивно. Включвам думата неизбежно само след дълго и внимателно обмисляне (Rogers С., 1961, с. 35).

На въпроса: кое е най-трудното умение в психотерапията , Роджърс отговаря, че това е „изкуството да умееш да улавяш и да откликваш на всяко изразено чувство , а не изцяло да се концентрираш върху интелектуалното съдържание на казаното от клиента“ (1942, с. 133).

Три от изброените условия са условия, осигурявани в известен смисъл от клиента. Третото, четвъртото и петото условие на Карл Роджърс изцяло зависят от интенцията и нагласите на терапевта. Т.е. това са условията, които терапевтът създава чрез своето присъствие и терапевтичните си нагласи. Затова те се определят като ядрото на терапевтичните умения в Подхода на Роджърс и са:

1.Искреност и автентичност в поведението на терапевта (конгруентност).

„Във взаимоотношенията терапевтът е конгруентен , автентичен и интегриран. Това означава , че в тези отношения той е свободно и дълбоко себе си”. (Роджърс К.1957,с.97)

Конгруентостта се отнася до субективното състояние на терапевта, неговото себеосъзнаване и контрол. . В едно свое ин­тервю пред студенти Роджърс казва:

„Това, което казвате в терапията, е важно, но това, което сте е

много по-важно”. (Rogers, С., 1984).

2.Безусловно позитивно приемане на клиента.

Както названието, така и съдържанието на тази вътрешна нагласа у терапевта са обект на множество коментари и критики от страна на опонентите на личностно центрирания подход. Изглежда, че това е най-спорният и труден за усвояване момент в практическото приложение на клиентоцентрираната терапия.

Роджърс от своя страна настоява, че тази терапевтична нагласа е „ключов момент“ в неговата „теория на терапията , личността и интерперсоналните отношения“ (Rogers C., 1959, с. 208).

На практика безусловното позитивно отношение означава пълно и безрезервно приемане на човека такъв, какъвто той е.

То може да се представи два негови важни аспекта:

„Безусловно“, или приемане на човека без условия и оценки.

„позитивно отношение“, или отношение на зачитане и ува­жение.

Първата стъпка към безусловното приемане е отказването на терапевта от оценяване и външен контрол спрямо клиента.

„Аз не вярвам, че външната оценка е част от помагащите отношения. Любопитно е, че положителната оценка в крайна сметка представлява същата заплаха, както и отрицателната. Така да кажеш на някого, че е добър, предполага, че имаш правото да кажеш, и обратното. Затова стигнах до извода , че колкото по-малко използвам в отношенията си с другия съждения и оценки, толкова повече това му дава възможност да разбере, че фокусът на оценката, центърът на отговорността се намират вътре в него… За това бих искал да създавам отношения , в които аз даже вътрешно, никога да не оценявам другия човек.” (Rogers С., 1961, с. 55).

Позитивното отношение е безусловно, когато не се определя от поведението на клиента, когато той е уважаван като човек, а не като сума от поведения. В конепцията на Роджърс става дума не за „уважение“, а за „за­читане“. Второто предполага признаване на възможността и правото на другия да бъде различен дори когато това не ни харесва. Тази нагласа се декларира от много хора, но на практика рядко се реализира:

„В нашата култура е разпространено убеждението, че дру­гите трябва да мислят и да чувстват като нас. Трудно ни е да допуснем, че нашите деца, родители, съпрузи се отнасят по-друг начин към предметите и проблемите. …Започнах да осъзнавам, че атономията на всеки човек, неговото право да върви по свой път и по този път да открива своя смисъл е една от безценните потенциални възможности на живота. В действителност всеки човек е като отделен остров и той може да построи мост към другите, ако преди всичко бъде себе си, ако му позволим да бъде себе си (Rogers С., 1961, ( 55)

Метафората за човека като непознат екзотичен остров позволява да се преодолеят колонизаторските интенции за цивилизоване и реформаторство на „вътрешния свят на клиента“ от страна на терапевта. Нагласата за безусловно отношение е приемане на предизвикателството за среща с уникалността на другия човек и нейното признаване. Тази среща изисква немалко кураж и личностна устойчивост. Роджърс си задава въпроси, които могат да бъдат тест за проверка на готовността за безусловно приемане:

„Мога ли да допусна той (клиентът) да бъде такъв, какъвто е – честен или лъжлив, инфантилен или деен, отчаян или прекалено самонадеян? Мога ли да му дам тази свобода?… Moга ли да му позволя да изпитва враждебност към мен, мога ли да приема гнева му като нещо, на което има право? Мога ли да приема, ако той изпитва положителни чувства към мен.” (Rogers С., 1961, с. 53)?

Необходимо е да се изясни смисълът на думата „безусловно“ и съчетанието й с определението „позитивно“. Това oзначава, че не е необходимо човек да отговаря на определени условия, за да бъде отношението към него позитивно и приемащо. Т.е. трябва да можем да приемаме човека не само когато „се държи добре“ или защото е „активен, успешен, талантлив и т.н.“ и да го отблъскваме само защото по някакъв не отговаря на изискванията и желанията ни.

Важно е да се подчертае, че според концепцията на хума­нистичната психология безусловното позитивно отношение е базова човешка потребност. Всеки от нас има нужда да бъде харесван и обичан.

  1. Емпатия.

Емпатията е насочена към вътрешното състояние и субектвната гледната точка на клиента. Най-простото определе­ние за емпатията е: способността да се съпреживее и разбере   емоционалното състояние и позицията на друг човек.

Като професионална нагласа емпатията е интенция , включваща желанието и усилието на терапевта да се доближи максимално близо до гледната точка на клиента и свързаните с нея емоции. Тя е основното средство, чрез което се реализира феноменологичната ориентация на подхода на Роджърс. Последната е свързана с убеждението, че най-добре можем да разберем поведението на един човек, като си представим какво изпитва той и как изглежда светът през неговите очи. Тази ориентация дава приоритет на мнението на клиента при анализа на неговото състояние и жизнени проблеми и е противоположна на позитивистката позиция на поведенческата психотерапия и психоанализата.

Да бъдеш в състояние на емпатия означава да възприемаш вътрешния свят на другия , точно съхранявайки емоционалните и смисловите му нюанси. Като че ли ти се превръщаш в този друг човек , но без да губиш усещането „като че ли”.”(Роджърс К.1957г.)

Основната теза, реализирана и в терапевтичния му модел е, че най-доброто, което може да се направи за всеки човек, за всяко дете, е да се създаде „добър климат“ за развитие.

„Терапията не е начин да правим нещо с индивида или да го подтикваме да прави нещо със себе си. Тя, напротив, е начин да го освободим за нормално израстване и развитие.” (Rogers С., 1942, с. 29).

         Терапевтичното присъствие.

Базовите терапевтични нагласи на Роджърс – конгруентност, емпатия и безусловно приемане – могат само теоретично да бъдат разделяни и ана­лизирани поотделно. На практика като терапевтични нагласи те са вплетени в едно общо личностно послание или „излъч­ване“ на терапевта, което Роджърс определя като „терапевтично присъствие“ (therapeutic presence). Ето някои препоръки на самия Роджърс от периода, в който все още е давал такива:

1) „Терапевтът трябва да слуша търпеливо и доброжела­телно. Аз умея да слушам тишината и мълчанието и, изглежда, съм много по-търпелив от останалите психотерапевти“ (Роджерс К., 1942, с. 138). ‘,’)

2)Да не демонстрира своята власт и знания.

3)Не трябва да дава съвети и да прави забележки от мо­рално естество.

4) Не трябва да спори с клиента си.

5) Консултантът трябва да говори и да задава въпроси са­мо за да облекчи изразяването на клиента и да обсъди иеясните моменти в него.

В по-късните си публикации Роджърс се въздържа от дава­ни на такива конкретни напътствия. През 1951 г. той пише:

„Първата стъпка в обучението по клиентоцентрирана тера­пия е да се оставят настрана всички знания и ориентации , които студентът притежава. Главната нагласа е той да бъде истински. Ако тази нагласа го отведе в друго направление – добре. Никой не може да бъде направен клиентоцентриран терапевт… студентите трябва да бъдат искрени в преживяването на своя опит и в избора на професионалната си ориентация (Rogers С., 1951, 432).

Терапевтичното присъствие не е присъствие на терапевта и празна стая. То е присъствие със и заради клиента в стаята.

 

Значими моменти в интервюта на К. Роджърс

В тях присъстват много моменти, характерни за личностно центрирания подход към психотерапията и за всички помагащи отношения. Ще спомена някои от тях:

Безоценъчно приемане на всяко чувство, всяка мисъл, всяка промяна на посоката, всеки смисъл, които клиентът открива в своя опит. Приемането е пълно, но това не означава, че терапевтът ще се държа така, че да съответства на желанието на клиента.

Дълбокото разбиране на чувствата и личните значе­ния, които клиентът открива в своя опит, изисква от терапевта цялата сен- зитивност, на която е способен. Тази сензитивна емпатия трябва да е толкова дълбока, че в един от моментите интуицията на терапевта , по начин, който изглежда мистериозен , да поеме нещата и да се окаже в контакт с много важна част от клиента , онази част, с която той самият е загубила контакт. В тази точка е вероятно и двамата да се окажат в общо и реципрочно изменено състояние на съзнанието.

Дружеско общуване в търсенето на себе си. Психотерапевта не бива да насочва клиента, тъй като той по-добре от него знае пътя към източника на своята болка. (Разбира се, това е несъзнавано знание, но въпреки това то съществува) Терапевта не бива да изостава в своето разбиране, защото тогава това изследване може да стане плашещо за клиента. Всичко към което терапевта трябва да се стреми е да бъде на страната на клиента , понякога изоставайки с една крачка, понякога избързвайки, ако може по-ясно да види пътя, по който двамата вървят и да се опитва да прави пробив напред само в слу­чай, че го води неговата интуиция.

Доверие в „мъдростта на организма“, което да води терапевта към ядрото на проблема. По време на интервюто той трябва да има пълно доверие в това, че клиентът ще се движи към мястото, което е свърза­но с неговия дистрес. И когато терапевта изпитва доверие, то организмът на клиента , неговият несъзнаван разум – наречете го както искате – може да тръгне по пътя на решаване на проблема.

Така че психотерапевтът трябва да иска да направи всичко възможно клиентът му да върви по неговия си път с неговата си скорост към сърцевината на неговия си конфликт.

Помагане на клиента да изпита пълно своето чувство. Най-добрият пример за това е, когато клиентът си позволи доста­тъчно пълно да изпита безнадеждността на своята уловеност. Когато подобно тревожно чувство се изживее в цялата му дъл­бочина, в целия му обем, настъпва придвижване. Това прид­вижване е важна част от процеса на промяна.

Психотерапията на Карл Роджърс не е от ярките и ефектните. Това , което я отличава от останалите , е нейната необикновена обикновеност. Според Роджърс да чуем себе си е много по-важно и по-лечебно от това да чуем още едно мнение за себе си, колкото и компетентно да е то. Роджърс отбелязва, че главната трудност на хората, които търсят психотерапевтична помощ е, че те не харесват себе си и дори се презират, че нямат нужното себеуважение и самочувствие. Като правило те са много себекритични и се оценяват с чужди стандарти и клишета, имат идеализиран oбpaз за себе си, но не вярват, че могат да го постигнат. Очакванията от психотерапевта са, че той ще определи какво не е наред в тях самите или ще подскаже как да се справят с околните и света , който не ги приема. Разбира се, има много случаи на тежки житейски трагедии, в които човек се чувства безсилен да се справи сам, без външна и квалифицирана подкрепа. Дори тогава Роджърс е убеден, че „помощта ще дойде отвътре“. Неговият главен постулат е:

„Всеки човек има в себе си неизчерпаеми ресурси и способ­ност да разбира себе си, да променя виждането за себе си, своите нагласи и поведение – и тези ресурси могат да се реа­лизират само при условие, че съществува определен климат за това.”(Rogers С., 2005,135).

Този климат се създава от нагласите на терапевта към ис­креност, безусловно приемане на клиента и стремеж за разби­ране на гледната му точка и неговите чувства. Ако клиентът е способен поне в минимална степен да възприеме тези нагласи на терапевта, то според Роджърс са на лице „необходимите и достатъчни условия за личностно развитие и промяна“. Рево­люционната идея на Роджърс за психотерапията се състои в твърдението, че никакви други условия, техники и умения не са необходими в психотерапията освен климат на искрено за­читане и приемане на човека такъв, какъвто той е.

Роджърс доказва, че емпатичното слушане и разбиране на другия човек има невероятна терапевтична сила и е главен, а не спомагателен фактор за личностната промяна и развитие на индивида в хода на психотерапията. Когато е така чут, човекът започва по-добре да чува себе си, да улавя и разбира промяна­та и смисъла на собствените си състояния. Тази все по-точна символизация на опита помага за неговото включване в една развиваща се и все по-адекватна Аз-концепция на индивида.   Такива са част от векторите на развитие на личността в процеса на личностно центрираната психотерапия на Карл Роджърс.

 

 

Използвана литература:

Георгиева Р. (2012) Психотерапията на Карл Роджърс – Емпатичното терапевтично интервю.

 

 

 

Психология
About Веселин Арсов